Случаят с „Исторически парк“ е типичен пример. Години наред около проекта на Ивелин Михайлов се носеха твърдения за финансова схема, за въведени в заблуждение инвеститори, за пари, които влизат и изчезват. Имаше сигнали, проверки, медийни разследвания.

Ключовият момент настъпи през лятото на 2024 г. На 24 юли тогавашният председател на ДАНС Пламен Тончев и директорът на НАП Румен Спецов бяха изслушани от депутатите във временната парламентарна комисия. Заседанието се проведе при закрити врата поради класифицирана информация и банкова тайна. Именно ДАНС, ръководена от Тончев, представи събраните данни за финансовите потоци и дейността на комплекса.

Две седмици по-късно, на 8 август, докладът влезе в пленарната зала. Публичната част прочете депутатът Цвета Рангелова. Секретната част - съдържаща класифицирани справки, предоставени от ДАНС - бе разгледана при изключени камери. Същия ден Народното събрание гласува да изпрати пълния доклад заедно с материалите от агенцията на Прокуратурата, МВР и НАП.

Пламен Тончев, като председател на ДАНС ръководеше институцията, която предостави ключовите (и до днес засекретени) данни. Тези данни дадоха институционална тежест на цялата операция. Без тях комисията нямаше да има същата сила, а препращането към силовите органи едва ли би изглеждала толкова убедително.

После дойде прекратено производство срещу самото дружество с думите „няма данни за извършено престъпление“. И почти едновременно - ново дело срещу група хора, арести, съдебни определения. Двете линии съществуват една до друга, без да се обясняват взаимно.

Пламен Тончев междувременно не изчезна от системата. След като оглави Комисията по досиетата, през 2026 г. той отново бе избран за председател на ДАНС - пост, който заема и днес. Човекът, чиято агенция предостави решаващите материали през 2024 г., днес отново стои начело на най-важната служба за сигурност в държавата.

Това повдига неизбежните въпроси:

Откъде ДАНС черпи подробна информация за частен инвестиционен проект и защо именно този проект получи такова внимание? Къде беше агенцията, докато други, далеч по-мащабни схеми се развихряха безпрепятствено? Защо селективността остава необяснена?

Когато институциите говорят с различни гласове по един и същ обект, гражданинът е принуден да избира кого да вярва. А изборът почти винаги е политически. Едните виждат преследване на неудобен проект. Другите - дълго отлагана справедливост. И двете интерпретации могат да се подкрепят с подбрани факти. Нито една не може да се докаже докрай, защото ключовата информация остава класифицирана.

В зрели демокрации разследването на финансови схеми е скучна, техническа работа. В България то почти винаги се превръща в тест за лоялност. Кой е защитен, кой е изложен, кой получава комисия и кой - мълчание. „Исторически парк“ не е единствен. Той е просто е най-видимият пример за начина, по който институциите избират своите битки.

Тази трайна невъзможност да се стигне до споделена яснота е по-опасно от всяка отделна схема. Защото когато истината остава фрагментирана, властта винаги намира начин да я използва.