Има истории, които човек прочита и продължава нататък. Има и такива, които не свършват с последната точка. Остават някъде вътре в него и се връщат години по-късно - понякога с нечие лице, понякога с думи, понякога с един съвсем обикновен детски жест.

Историята на шестте Ястребинчета е от тях.

На 20 декември 1943 г. в село Ястребино са убити 18 души, сред които шест деца. Преди да се превърнат в имена от историята, те са били ученици. Идвали са сутрин в училището в Ястребино, сядали са по чиновете, писали са, играли са, карали са се и са се сдобрявали. Подробностите, които Деспа Попова помни са впечатляващи, и може би те правят разказа ѝ толкова тежък.

Едно момиче на 18 години влиза в класната стая

През 1921 година Деспа Попова започва своята учителска работа. Тогава няма и 18 години. Дребна е била и когато пристига в Ястребино, селяните я оглеждат недоверчиво. "То още дете, а децата ни ще учи!" - казвали те.

Въпреки недоверието, тя не се отказва, а по-късно се омъжва за Станьо Попов, също учител. Двамата остават в Ястребино. Условията, при които преподават, са тежки. Тогава цяло отделение е учило в килер до църквата. Децата пишат върху табли с калеми, а черната дъска е поставена на земята.

Много от учениците са бедни. Когато е топло, идват боси. Хване ли мокро и студено време, обуват свинските цървули. Но като се разгизнат от водата, децата пристигат в училище с мокри и премръзнали крака, и се скупчват около бумтящата печка, за да се стоплят.

В тясната стая чиновете са дълги, а на един от тях трябва да седят по пет-шест деца. Понякога в една стая се събират 45–50 ученици. Деспа Попова помни дори един необичаен час по пеене, когато инспектор влиза в стаята. Усещането на миризмата от мокрите цървули край печката е била задушаваща.

Това е училището, в което тя прекарва младостта си. И това е училището, в което един ден ще останат шест празни места.

Когато учителите сами построяват училището

В един момент Станьо Попов казва на жена си, че повече не може да продължава така. От училищните имоти са събрани 90 000 лева и двамата решават да опитат да построят нова сграда - училище.

Оказва се, че държавата е посегнала на тези пари. Но Станьо тръгва да ги търси, стига до Шумен и настоява, докато успява да ги получи обратно. После трябва да убеди и хората от селото, че училище може да бъде построено с общ труд.

И хората започват. Едни секат и извозват греди от гората, други ги дялат, трети носят камъни, пясък и тухли. Учителите сутрин преподават, а следобед работят по строежа.

Когато сградата е завършена, на покрива се развява бяла риза. Новото училище вече е готово.

За Деспа Попова обаче истинската работа никога не е била само в учебниците. Тя вярва, че учителят трябва да научи детето не само да чете и пише, а да различава доброто от злото, да разбира красивото и да бъде човек.

Тя нарича това:

Пътуване към сърцата на децата

 Не знае, че един ден това пътуване ще я отведе до място, от което никога няма да се върне същата.

Годините, в които страхът влиза в селото

В началото на 40-те години животът в района се променя. Преследванията на комунисти и нелегални се засилват, а в района действа Омуртагският партизански отряд. Историческите сведения описват блокадата на Тузлушкия край през декември 1943 г., при която са арестувани хора, свързани с нелегалното движение и техните семейства.

На 19-20 декември 1943 г. в Ястребино са убити 18 души, сред които шест деца. Това са Стойне Петров Калайджийски – 7 г.

Иван Петров Калайджийски – 9 г.

Надежда Петрова Калайджийска – 12 г.

Димитринка Стоичкова – 11 г.

Ценка Иванова Димитрова – 13 г.

Цветанка Иванова Димитрова – 13 г.

Но преди тази дата да се превърне в исторически факт, за хората в селото тя е просто един страшен зимен ден. За Деспа Попова - денят, в който шест нейни ученици няма да се върнат в клас.

Шест деца, шест различни мечти

Най-малкият е Стойне Калайджийски - седемгодишен. Понякога идва без молив и тетрадка. Не защото ги е забравил, а защото е бил от бедно семейство и няма пари да си купи. Учителката му дава от своите. Един ден децата пишат буквата „Б“ и думата „България“. Стойне я написва най-хубаво. Деспа Попова вдига тетрадката му пред останалите и го похвалва.

Тя си спомня как очите му светнали. Този малък момент остава в нея за десетилетия.

Брат му Иван мечтае да стане машинист. Понякога си прави цигулка от стъбло на царевица. Няма истински инструмент, но има въображение.

Сестра им Надежда иска да стане учителка. Деспа Попова помни как момичето се е учило да пише с лявата си ръка и как постепенно е започнало да се справя все по-добре.

Димитринка Стоичкова има усет към думите. Пише съчинения, които впечатляват учителката ѝ.

Цветанка Димитрова обича да рецитира и мечтае да учи „по-нагоре“. В спомена на учителката ѝ остава и нейният въпрос: „Искам повече да зная! Нали е хубаво човек да знае много?“

А Ценка, нейната близначка, е запомнена като добро и сръчно дете.

Така изглеждат шестте Ястребинчета преди историята да ги превърне в символ, не като число, а като деца.

20 декември

В спомените на Деспа Попова този ден не е просто дата, той е барабанът.

„Бам, бам, бам.“

Гласът на глашатая, предупреждава хората да не излизат. Войници, арестувани семейства, трах, разпити. Учителката и съпругът ѝ също са задържани. Срещу тях са отправени обвинения, че са възпитавали децата в бунтовнически дух. По-късно те са освободени, децата обаче - не.

Дъбът, до който е останал 75-годишният дядо Стойне Калайджийски, един от 18-те жители на Ястребино. Според спомените на Деспа Попова той не успява да продължи с останалите арестувани и остава до дървото, където по-късно е убит.

Когато Деспа Попова чува стрелбата, тя не знае какво се случва. По-късно разбира, че хората са били убити. Сред тях са нейните ученици.

След това училището вече не е същото

Когато Деспа Попова се връща в училището, децата плачат. Те не искат да седнат на чиновете, на които са седели убитите. Стаята е същата, печката е там, чиновете са там, учебниците са там...само шестте деца ги няма.

След трагедията тя не успява да продължи нормално работата си. Преглеждат я лекари, които заключават, че повече не може да работи като учителка. Трудно го приема. Надява се, че ужасът ще свърши и отново ще бъде нужна на децата, но не успява да се върне към предишния си живот.

Повече от 35 години по-късно

На 8 март 1979 г. Деспа Попова отново застава пред клас. Пред нея са вече порасналите ученици от Ястребино - онези, които са останали живи.

Една жена се представя като Олга Арсова и ѝ казва, че тогава е била на седем години, колкото Стойне. Друга - Пенка – също е станала учителка. Други са агрономи, те са живите деца от онзи клас. Миналото сякаш се връща в стаята.

Какво остава, когато едно дете не успее да порасне?

Може би точно този въпрос прави историята на Ястребино толкова болезнена. Историята често говори с числа, но зад числото шест стоят шест човека от бъдещето на България.

Стойне е можел да стане какъвто пожелае, Иван е можел да кара влак, Надежда е можела да застане пред своя собствен клас, Димитринка е можела да продължи да пише, Цветанка е можела да продължи да рецитира, Ценка е можела просто да живее. Нищо от това не се случва.

Споменът на Деспа Попова е по-силен от всяка статистика.

Паметта има лица

След години до Деспа Попова започват да пристигат писма от деца от цялата страна. Ученици искат да чуят за Ястребинчетата, да научат какви са били и какво са мечтаели. Някои я наричат „майко“, защото виждат в нея учителката, която е познавала децата не от снимка и не от учебник, а от ежедневието им. И това е може би най-важната роля на паметта. Да не позволи човекът да изчезне зад историческия факт.

Някога тук, в Ястребино са идвали деца от цяла България. Имало е лагери, шум, игри и любопитни детски лица. Историята е била разказвана на следващото поколение там, където се е случила. Така Ястребино е било не просто паметник на миналото, а място, на което паметта е имала детски глас. Днес този глас е много по-тих. И въпросът вече не е само какво се е случило през 1943 година, а какво правим ние, за да не остане споменът заключен зад един паметник.

Шестте чина, които останаха празни

Когато днес говорим за шестте Ястребинчета, лесно е да си представим паметник, снимки и имена. Но в разказа на Деспа Попова има нещо много по-просто и много по-болезнено. Има шест места, които вече никой не заема.

Историята ги е оставила в един декемврийски ден на 1943 година. Паметта обаче продължава да ги връща в класната стая. Там, където някога са писали първите си букви, където са мечтали, там, където един учител е вярвал, че пред него стоят не просто ученици, а бъдещи хора.

И може би точно затова шестте чина на Ястребино никога не са били напълно празни.

В тях винаги е оставало най-важното - присъствието на онези, които не са успели да изживеят живота си.