Най-големият български проект за здравни грижи с европейско финансиране е точно в Сливен.

След посещението преди дни на индонезийската посланичка Листиана Оперананта в Сливен беше представена възможността за ново „стратегическо партньорство“ между България и Индонезия. В центъра на това партньорство са медицинските услуги и привличането на медицински сестри от Индонезия.

На пръв поглед това изглежда като добра новина. Болниците изпитват недостиг на кадри, а ръководството на МБАЛ „Хаджи Димитър“ и местната власт виждат шанс за решение на проблема. След срещата Д-р Пенко Пенков, директор на МБАЛ „Хаджи Димитър, говори за „трайни отношения“ с Индонезия в областта на човешките ресурси.

По време на посещението кметът на Сливен Стефан Радев също изрази готовност за развитие на сътрудничеството с Индонезия, включително в сферата на труда, социалната политика и човешките ресурси.

Интересното е, че голяма част от местните медии представиха визитата и идеята за привличане на индонезийски медицински сестри като добра новина – нова възможност за Сливен, решение на кадровия дефицит и пример за успешно международно партньорство. Не защото това е лошо, а защото един народ се гради не с това колко хора привлича, а с това колко от своите успява да задържи.

Но докато едни виждат повод за оптимизъм, други си задават далеч по-неудобни въпроси.

Защо изобщо се стигна дотам болниците да търсят кадри на хиляди километри от България? Защо държавата не успява да създаде и задържи собствените си медицински кадри вече десетилетия? Как липсата на български медицински сестри започна да се представя като „стратегическо партньорство“?

Именно в Сливен се реализира един от най-мащабните европейски проекти за здравни грижи. И въпреки това вече се говори не само за европейско финансиране, модерно оборудване и нови услуги, а и за внос на човешки ресурси.

В същото време в общежитието на ТУ-Сливен преди 20 дни са докарали цял автобус с египтяни, а непалците вече са си почти местни. Градът на войводите Хаджи Димитър и Панайот Хитов се превръща в малък азиатско-африкански хъб. За едни това е естествен отговор на липсата на работна ръка. За други е знак за задълбочаваща се демографска криза.

България губи население. Младите хора напускат. Раждаемостта намалява. Вместо да се търсят причините за тези процеси и решения,  все по-често се търсят хора отвън, които да запълнят липсите. 

Днес говорим за индонезийски медицински сестри. Утре може да говорим за непалски строители, египетски сервитьори и още десетки професии, за които няма желаещи българи.

Големият въпрос е: решаваме ли проблема или просто го отлагаме?

Защото ако не разберем защо българите си тръгват, защо младите семейства не виждат бъдеще тук и защо все по-малко хора избират да останат в родината си, всяко подобно „партньорство“ ще бъде само временен отговор на много по-дълбока криза.

Това ли е бъдещето, което искаме за България?

Или е време най-накрая да започнем да решаваме причините, а не последствията?

Харесвате това, което правим? Подкрепете „Красив Сливен“ и независимата журналистика ТУК

Благодарим ви! ❤️