Понякога едно общество се чувства като странник в собствената си земя. Домът е пред очите ни, но усещането за чуждост е като сянка. Народът броди немил-недраг между правила и произвол, между силата на управлението и гласа на народа. И в този постоянен стремеж в нас сякаш се прокрадва духът на Странджата – болезнено мълчалив, наблюдател, търпелив и мъдър, пазител на достойнство, дори когато времето е оковало възможностите и е оставило само проблясъци надежда.

През последните дни мнозина видяха гнева на народа – скандали в Народното събрание, обиски, протести пред Парламента, хора, които викат „Мафия“ и „Оставка“, изразявайки недоволството си от тези, които сами написаха избора на обществото. Народът не избра нито един грабител. От десетилетия иска достойнство – достойни заплати, образование, достойно здравеопазване и старини.

На протестите сякаш наистина нямаше „наши“ и „ваши“, както каза друг наш съмишленик по дух и душа. Имаше дух отказващ да бъде поробен, изправен пред опитите на властта да печели още време, контрол, още грабеж и не свобода. Тук, сред множеството, се питам, фарс ли е и това, ще събудим ли Странджата в нас, ще намерим ли път между страха и смелостта? Ще напишем ли нова история? Ще се подчиним ли на властта, облечена в демократични одежди, ще устоим ли на своите духовни дрехи?

Всяка стъпка, всяка дума и всяко присъствие на улицата са доказателство, че Странджа все още живее в нас, че обществото не е безгласно и че дори в тъмнината винаги изгрява светлината.

Народът сякаш се буди. Народът сякаш наблюдава. И народът сякаш ще реши да избира. Избора да не бъде „немил-недраг“, а да бъде онзи Странджа, който пази завета на свободата, на справедливостта и истината – за себе си и за бъдещите поколения.