Много родители познават това усещане. Работиш с детето си. Говориш. Обясняваш. Поставяш граници. Опитваш се да бъдеш справедлив. И после детето тръгва на училище и се връща друго.

По-раздразнено. По-арогантно. По-объркано. С конфликт

И започваш да си задаваш въпроса: „Какво още не правя както трябва?“

Истината е неудобна, но освобождаваща. Проблемът не е само у дома. И не е само в училище. Проблемът е някъде там, по средата - в системата.

Когато всеки защитава своето дете, но никой не защитава принципа 

Има нещо много човешко, което се случва почти навсякъде. Днес всеки родител говори от позицията на своето дете. Всяка институция, говори от позицията на процедура. Всяка страна се защитава, защото не се чувства защитена.

Когато е „детето на другите“, чуваме: "Трябва дисциплина! Да си понесе последствията! На времето това не минаваше." Когато е „моето дете“, казваме: "Те са деца. Не може да ги слагате под общ знаменател. Защо всички да страдат заради един?"

Този двоен стандарт не е злоба или лоши родители. Той е страх. Страх, че нашето дете ще бъде несправедливо наранено. Страх, че ще бъде заклеймено, че ще плати за чужда вина. Страх от системата която, често е несправедлива. Но когато всеки защитава само своето, общото остава без защита, без решение. 

Ама едно време нямаше такива проблеми... 

 

Много истина ,но и заблуда. Имаше проблеми, имаше конфликти, имаше несправедливост. Но имаше и нещо, което днес почти липсва - усещане за обща грижа.

Защо децата не поемат отговорност?

Едно време детето знаеше, че ако прекрачи границата, ще чуе сходно послание у дома, в училище, навън. Ако възрастен направи забележка, тя не се възприемаше като враждебност, а като коректив. Родителят не беше сам срещу всички - имаше общество, което, макар и несъвършено, участваше. 

И това не означава, че всичко беше правилно. Означава, че е било единно. Днес това единство липсва.

Деца виждат възрастни да спорят помежду си, обвиняват се, прехвърлят отговорност или просто се отказват с мисълта, че "няма смисъл". Децата не учат от правилата. Те учат от средата, от атмосферата. Тази, която често противопоставя родители срещу учители, училище, учители срещу родители.

И тогава детето научава нещо много опасно:

че отговорността е нещо, от което трябва да се пазиш, а не ценност, която те прави силен.

---

Големият пропуск е...

Когато обществото спре да подкрепя, човекът започва да се спасява сам.

Много родители живеят с усещане, че са оставени сами. И това е така. Няма съдействие от институциите. Няма реална защита от системата. Няма справедливост, ако не си "по-силен" или "по-шумен".

Опитът от незащитеност, накара общетсвото да няма доверие в полицията. Няма доверие в съда. Няма доверие в здравната система. Няма доверие в училището. 

И когато си отхвърлен като гражданин,, той се вкопчва поне в едно - в детето си. Тогава моралът се свива. От "какво е добро за всички", до "как да защитя моето". Това не е липса на възпитание, това е реакция на безпомощност.

Системата никъде ясно не казва какво означава отговорност, кога тя е лична, кога е обща, как се носи без унижение и как се учи без усещане на страх. А спазва ли се?

В резултат едни искат наказания, други поощрения, трети индивидуален подход, а четвърти просто тишина, мълчание. А децата стоят в средата и се учат да лавират.

Проблемът не е в децата. И не е само родителите

Проблемът е системата. Проблемът е, че възпитаваме в частни острови, а децата живеят в общо море. У дома учим едно, навън срещат друго. И никой не поема отговорност да бъде мостът между двете. Училището няма силата да възпитава само, родителят няма силата да удържи сам, а обществото - такова, каквото е днес - разединява, вместо да се обединява. Така го иска системата.

Истинският въпрос, който рядко си задаваме

Не е: "Кой е виновен?" и "Кой да бъде наказан?". А е:

Какъв човек учим детето да стане, когато ние самите не сме на едно мнение?

---

Как да говорим не само от позицията на "моето дете", а от позицията на "нашите деца". Как възпитаваме така, че детето ни да е защитено, без да нарушаваме доверието между родители, учители, общетсво. Как да се обединим, за благото на общото? Защото докато всеки се бори сам, ще продължим да възпитаваме у дома - и да губим битката навън.

Изходът не е в още наказания

И не е в още оправдания. Изходът е възрастните да спрат да воюват помежду си, да спрат да търсят бързи виновни и да започнат да изграждат еднакъв морален език.

Език, в който личната отговорност не унижава, общата отговорност не наказва невинните, грешката е урок, а не етикет, и дисциплината е форма на грижа, а не на страх.

Защото иначе...

Ще продължим да се въртим в омагьосания кръг. Възпитаваме у дома, губим в училище, обвиняваме системата и се отказваме. А децата ще продължат да растат без ясна вътрешна опора.

И последният, най-важен въпрос остава.

Ако децата ни утре живеят в общество без ред, без доверие и без поета отговорност, на кого ще се сърдим тогава?

Ако усещаш "Красив Сливен" като свое място - можеш да го подкрепиш ТУК

Благодарим Ви!