Сутринта на 17 февруари 2026 г. пред IV ОУ „Димитър Петров“ в Сливен се събраха група родители. Събра се напрежение, трупано с месеци. Събра се страх. Събра се усещането, че институциите отсъстват и липсва грижа.

Причината е 11-годишен ученик със специални образователни потребности (СОП), за когото родители твърдят, че системно нарушава учебния процес – влиза в часове, крещи, удря по вратите, размахва метални предмети. Има сигнал за нападение срещу учител, инцидент, потвърден от директорката. Децата задават въпроси, които никое общество не бива да приема за нормални: „Какво да правя, ако ми извади нож?“

Класните стаи се заключват отвътре.

Училището започва да прилича повече на укрепено пространство…

Първата истина е безспорна – безопасността на децата е абсолютен приоритет. Когато тя е нарушена, доверието се срива. Бойкотът не е причината, а е крайната мярка, той е симптом. Симптом на месеци сигнали към институциите. Симптом на липса на видим резултат.

Тук проблемът престава да бъде конкретен, а става системен.

Инклузията на хартия звучи благородно. В практиката обаче, без достатъчно ресурсни учители, психолози и специални педагози, тя се превръща в опасна импровизация. Дете в трети клас, физически по-силно от връстниците си, без постоянен контрол и структурирана подкрепа, не е пример за работеща политика. Това е административно решение без оперативен капацитет.

Родителите реагират със страх. Страхът им е реален. Но призивите за „преместване“ или „извеждане“ не решават проблема – те го преместват. Решението минава през последователна грижа – работа със специалисти, оценка от медицински експерт при нужда, постоянна подкрепа и среда с ясни правила.

Държавата и институциите обаче не предлага кризисен механизъм. В резултат отговорността се размива между институции, а напрежението остава в класната стая.

Медиите често добавят драматургия. „Заключени стаи“, „метални пръти“, „атаки“. Фактите са важни, но сензацията не лекува системата. Проблемът е хроничен.

Резултатът е парадоксален и болезнен. Дете, което има нужда от помощ, се превръща в заплаха. Останалите деца свикват със страха като фон. Учителите работят в режим на оцеляване. Директорът балансира между закон, морал и обществен натиск.

Училището би следвало да бъде градина, в която всяко дете да намира условия да расте. Ако едно дете смущава другите, не е достатъчно да го отстраним. Трябва да създадем условия, при които неговата сила да бъде насочена към добро, а останалите да бъдат защитени. Защото любовта не изключва реда. Редът без любов е суров, а любовта без разум е безсилна.

Докато това не се случи, училището ще остава крепост. 

А когато образованието започне да заключва врати, вместо да отключва решения, загубата не е само на една институция. Тя е обществена.

Ако усещате „Красив Сливен“ като свое място и вярвате, че сигурността на децата, отговорността на институциите и честният обществен разговор са важни, можем заедно да настояваме за решения – с информираност, позиция и активна гражданска ангажираност.

Има начин да ни подкрепиш  ТУК.

Благодарим Ви!