В една нормална държава пътната маркировка е част от инфраструктурата. В България тя понякога е произведение на абсурдисткото изкуство. На пътя към село Чинтулово, община Сливен, преди броени дни се появи нова бяла ограничителна линия. На пръв поглед, рутинна дейност. На втори — символ на това как понякога разбираме думата „изпълнение“.

Линията не е положена върху асфалта, а директно върху пясъка и чакъла до него, върху онзи ронлив банкет, който всички познаваме и върху който обикновено стъпва само гума, която няма избор. Тя върви успоредно до платното, липсвайки каквато и да е опора, заобикаля стълбове, минава покрай тях почти интимно и завършва с един-единствен оранжев конус, поставен така, сякаш маркира не край на ремонт, а край на логиката.

Според Наредба № РД-02-20-2/2022 г., маркировката трябва да бъде върху твърда основа, да осигурява ориентация при всякакви условия и категорично не трябва да бъде рисувана върху насипни материали. Тук и трите условия са нарушени. При първия дъжд линията вероятно ще изчезне, при първото нощно каране може да подведе шофьор към канавката, а при първия по-силен вятър дори самият конус може да се окаже по-дълготраен от самата маркировка.

Проблемът, разбира се, не е в едната линия. Той е в онова чувство, което тя оставя, че законът е препоръка, логиката е пожелателна, а публичните средства се харчат така, сякаш никой няма да зададе въпроса „Как точно е приета тази работа?“. Община Сливен и изпълнителят имат ли обяснение защо се е появила маркировка, която не отговаря на нито едно техническо изискване?

Понякога една линия върху банкет е просто лоша работа. А понякога се превръща в диагноза, в малък, но много красноречив символ на държава, в която хората често свикват да приемат абсурдното за нормално.