В продължение на години България живее с една тиха, почти невидима криза — не икономическа, не политическа, а цивилизационна. Това е криза на идентичността, на ценностите, на посоката. Ако човек се вгледа внимателно, ще види, че тя започна от един обикновен, но опасен процес: разпадането на самодостатъчността. България някога беше държава, която произвеждаше, хранеше собственото си население, изнасяше стоки, развиваше заводи, поддържаше научни институти и индустрии. Работеше за СЕБЕ СИ и ДРУГИТЕ.

Как стигнахме дотук?

Днес живеем в страна, която разчита на чужди храни, чужди магазини, чужди корпорации, чужда инфраструктура, чужди кредити и чужди решения. От държава се превърнахме в пазар. От общество — в клиенти. От икономика — в консуматорска зависимост.

Как се случи ли? Представете си държавата като семейство, което някога е имало собствен бизнес, земя, производство, знания, умения. Семейство, което се е изхранвало с труда си и е имало авторитет, средства и самоуважение. А после решава да разпродаде всичко. Първо машините, после склада, земята, а накрая и собствената си къща. В замяна получава бързи пари и обещания за по-добър живот. Но когато средствата свършат, семейството започва да живее на заем, да пазарува храна от други, да работи за чужди фирми, да чака някой отвън да му оправи покрива. Зависимо от волята и условията на външния капитан.

Точно това се случи с България. Приехме западния модел като универсален шаблон, без адаптация и без въпрос дали е съвместим с нашата култура, ритъм и общество. Модел на постоянно бързане, на хиперпроизводителност, на родители, които не виждат децата си, на деца, които растат пред екрани, на хора, които нямат време да останат насаме с мислите си. Модел на пълна заетост и ПРАЗНИ ДУШИ. Докато обществото се опитва да живее в тази скорост, ценностите се разпаднаха — почит, авторитет, общност, уважение, солидарност.

Отказахме се от корените си.

България постепенно се отказа от стълбовете, които изграждат суверенитета. Производство, наука, индустрия, хранителна самодостатъчност, стратегически ресурси, национален капитал. Заводи бяха затворени, земя разпродадена, системи приватизирани, инфраструктурата превърната в молби за субсидии. Това, което някога беше държава, днес все повече прилича на пазар, а обществото — на маса от изолирани потребители. Така държавата престана да бъде стопанин, превърна се в наемател на собствената си земя.

Ако чуждите фирми затворят — няма храна. Ако чуждите банки спрат кредитите — няма инфраструктура. Ако чуждите инвеститори се изтеглят — няма работни места. Това е пълна икономическа зависимост и културно разпадане.

Изтичането на умове не е причина — то е резултат.

Когато няма производство, няма наука.
Когато няма наука, няма иновации.
Когато няма иновации — младите напускат.

Те не напускат само заради заплати — напускат, защото тук няма проект за бъдеще. България не живее в прогрес, а в така обичаната и модерна разпродажба.

Можем ли да се самоиздържаме?

В настоящия модел — не.

Държава, която не произвежда, не може да бъде независима.
Държава без собствена земя не може да бъде свободна.
Държава, която разчита на кредити, няма фундамент.

България преживя всичко това във всяка своя клетка.

Можем ли да обърнем процеса?

Да — но не „отгоре“. Истината е проста: България няма да бъде спасена от правителство, а от хората, които създават стойност. Не от онези, които говорят, а от онези, които произвеждат — храна, услуги, знания, труд, идеи, култура, технологии. В момент, в който институциите често служат на интереси, а не на хората, единствената реална сила остава ОБЩНОСТТА. Именно тук се ражда нова концепция: икономика на съпротивата.

Какво е икономика на съпротивата?

Съпротивата не е политическа, а икономическа, морална и ежедневна. Тя започва с най-малкото — един картоф. Когато го купиш не от чужда верига, а от местния човек, подкрепяш труда му, задържаш парите в общността, подсилваш местната икономика и възстановяваш солидарността. Един картоф се превръща в избор да „подкрепям своите“. Така започва съпротивата.

Същото важи за майстора от квартала, малката фирма, младия фотограф, местния производител на мед, шивачката, IT специалиста със собствен продукт. Когато купуваме един от друг, ние изграждаме икономика в икономиката — такава, която не може да бъде колонизирана, продадена или затворена, защото живее в хората.

Ценностите зад икономиката на съпротивата

Тази икономика се основава на морал и човечност, а икономическото решение е морално решение. Тя разчита на образование и развитие, на умения, етика, творчество и предприемачество. И служи на общото благо, на икономика, която работи за хората, а не обратното. В нея човешкото достойнство е валута, доверието е капитал, а общността е най-сигурният банкер.

Това е съпротива, защото всеки лев, който остава в български ръце, е лев, който не изтича навън. Всеки малък бизнес, който оцелява, е глас срещу разпродажбата. Всяко решение „купувам от свой“ е акт на независимост. Икономика на съпротивата не е война, а възстановяване на силата — нашият начин да си върнем бъдещето, без да чакаме разрешение.

Ако искаме промяна, трябва да се присъединим към тази икономика. И не като идеология, не като движение, а като ежедневна практика. Да купуваме от местните хора, да инвестираме в български бизнеси, да подкрепяме труда около нас и да учим децата, че ценността се създава, а не се купува.

Това е първата крачка. Тихата революция. Пътят към истински свободна държава. Не е нужно да чакаме никого. Ние самите сме икономиката на съпротивата.

Искаш да се включиш в общност от български предприемачи? Използвай линк към Telegram канала: Тук