Нашите момчета излязоха на терена не само като волейболисти, а като посланици на една малка, но велика страна. Срещу тях стоеше Италия, онази волейболна империя, страна с титли, опит и традиции, с армия от звезди и самочувствие на великан. А срещу този колос България се изправи с вяра, със сърце, с обединена душа. 28 септември, финалът завърши 1:3, но резултатът е само ред в статистиката. Победата беше в душите.

В онзи миг сякаш България забрави разделенията си. Забрави за омразата, за дребнотемието, кавгите омразата, за всекидневните оглозгани от страх и разочарования, свои рани. Нещо по-голямо се изправи в нас – човешкото, божественото, любовта. Волейболът ни събра така, както ни събираха някога църковните камбани, както ни събира химнът, както ни събират сълзите на радост.

Да, болка имаше, и да бяхме толкова близо, съвсем близо до златото. Но тези сълзи бяха чисти, горди, осветени. Те сякаш се превърнаха в река, която се стича през сърцата на всички ни, носейки със себе си послание към света: „Ето я България – малка по размер, огромна по дух.“

Нашите момчета ни показаха, че когато сме заедно, когато вярваме, ние сме непобедими. В онзи финал паднаха стените, които сами си издигаме. Хейтът заглъхна, злобата изчезна, а на мястото им се роди обич – към играта, към родината, към нас самите.

Вицешампиони? Да. Но и нещо повече – шампиони по дух. Те написаха България със златни букви не на таблото, а в сърцата на хората.

И днес, когато си припомняме онези моменти, можем да кажем само едно:
Велик наРОД сме ние, българите. И гордост е да носиш тези корени.