Празници са… Народът уж се смее, а в очите му — мъка, обвита в празнична премяна. Дълго търпя беззаконие, дълго гледа как зло се вилнее. И копнее – ах, как копнее! – да дойде края на мъките, светлина да проблесне в тъмата.

На прага сме на онова детско очакване за „честните хора“. С мирна осанка, с думи, които галят слуха, съдбата пак тихо разлиства страница от българската орисия. Черната повест на днешна България – повест с грабежи, и то явни и скрити, на институции, новинари, политици. Всички рухващи под собствената си празнота – уж ограничени от растежа.

Ала на сцената още стоят същите актьори, само декорът е друг. И точно сега идва най-коварният миг. Не отчаянието… а надеждата. Защото първи ще дойдат думите.

О, думите! – най-опасните оръжия. Сладки, медени, нашепвани с вяра, че всичко ще се подреди, че „доброто ще възтържествува“, че „нов ред“ настъпва. Но питаме ли се:

Може ли властта, що толкова пъти е гасила надеждите ни, да стане майка на справедливостта?
Стават ли силните на власт честни само защото народът ги гледа?
Инжектира ли се морал с избори или и те са поредните нови вериги?

Будност е нужна, дела, не скрити да сме зад поредната наша опитна беда. Всички сме бити. Но колко ще изтупат прахта и ще изправят осанка пред света?

А онези, от тъмната черга знаят това. И ще започнат отново да редят обещания, сладки слова. Ще ги кичат като сватбени венци. Няма да говорят за цената, дето народът трябва да плати. За раната, която предстои да бъде чистена. За сметките на греховете.

Капан е туй на „райската градина“. Те чуват пулса на народа и знаят — уморен е, задъхан, измамен. Знаят, че жадува за малко покой, за дом, за справедливост.

И точно тогава пак протягат ръка. С нея — ябълката на греха.

Не като заплаха.
А като обещание.

Червена, лъскава, сладка, ще ни подаряват рай без битка, плод без корен, спасение без да носим отговорност. Ще приспят критичното мислене, а тогава, как ще разпознаем верните спасители?

Ако се подвевем и сега, това ще е краят. Най-страшното изкушение иде тъкмо когато народът повярва, че строи нов дом. „Райската градина“ ще бъде описвана със златни думи.

Затуй мъдрост трябва и пак будни да сме. Това ни желая за тази година.

Да питаме:
Каква е цената?
Кой носи отговорност?

Решенията, които предлагат, имат ли проследяем път, ясен източник и посока? Грешките да не се крият, а да се признават. Властта да е временна и ограничена. Хората да могат да питат без страх от натиск. Да знаят кой държи корена на плода. Кой ги контролира, има ли реална отчетност, как реагират на критика — наказват ли я? Как се отнасят със слабите, не към силните? Какво правят, когато нямат полза?

И винаги трябва да помним, че ние хората предпочитаме лъскавата лъжа, пред трудната истина. Да помним, че фалшивите спасители лесно се познават. Говорят много, предимно за себе си, обещават бързи резултати, назовават враговете си, но не предлагат механизми, не казват как. Искат доверие, но не предлагат контрол над себе си. Искат вяра, търпение, но не дават отчетност.

Писанието ни е оставило железен завет:

„По делата им ще ги познаете“ (Матей 7:16).

Не по думите.
Не по позите.
Не по медените им словоизлеания.

Разбойниците няма да се разпилеят, защото някой ги гони. Ще изчезнат тогава, когато тъмното им леговище се освети. Когато няма къде да се скрият. Когато системата престане да ги храни.

А честните?
Те не ще дойдат като герои.
Ще дойдат тихо, като хора, които не се боят да бъдат проверявани, мерени, държани на светло.
Тъй се гради дом на майка България.
Не с чудо, а с ред и отчетност.

Това е единственият път – не бляскав, не приказен, но реален. Нека застъпим зад правдата, изискваме отчетност и защитим бъдещето на страната. Нашият глас има значение!