В българския парламент прозвуча едно изказване, което излезе извън рамките на обичайната политическа реторика. Народният представител Стилиана Бобчева от партия „Величие“ заяви, че няма да подкрепят кандидатурата на Мария Филипова за заместник-омбудсман. Не защото жената няма лични качества, а защото твърде дълго е стояла „вмирисаната стая“ на компромисите.

Дори най-чистият човек, ако прекалено дълго стои във вмирисана стая, се вмирисва.

каза тя, използвайки метафора, която резонира дълбоко в страна, в която доверието към институциите традиционно е крайно ниско.

Политическа логика или морален жест?

Отказът на „Величие“ да подкрепи Филипова се вписва в наратив, в който личната почтеност вече не е достатъчна, ако кандидатът е обвързан с компрометирана среда. Това е послание, прехвърли границата между политическия протокол и човешката истина – своеобразен отказ да се приеме „по-малкото зло“ в българската политика. Този акт, извади от дълбините отдавна забравени висшите качества на човешкия индивид. Думите, сякаш за един миг, избистриха мътната средата, в която живеем, действаме, и постепенно проникна в нас. Независимо от първоначалната ни чистота. Това е закон на живота. 

Човек се издига или пада според средата, в която поставя своето сърце и ум

От политика към духовен урок

В България, където думата „корупция“ отдавна тежи като камък върху обществото, това изказване дълбоко разтърси обществото. Прокраднаха се осъзнавания, че въпросът не е само политически. Това е въпрос на вътрешна хигиена – на душата, на обществото, на бъдещето. Ако продължаваме да приемаме, че „и чистият може да работи в мръсна стая“, ние всъщност узаконяваме мръсотията.

Истината е, че човек може да бъде изключително искрен и почтен, но ако ден след ден вдишва въздуха на компромиса, той става част от него. 

Светлината сама по себе си е сила, но ако я закриеш с нечисто стъкло, тя не достига до хората.

Така и политикът: колкото и светъл да е, ако е обграден от сенки, светлината му няма да се види.

Болестта на недоверието

Това, което чухме от парламентарната трибуна, е симптом на много по-дълбока болест: липсата на доверие. Доверието е валутата на демокрацията. Изгубихме го, хората започнаха да вярват, че няма смисъл от промяна, че всяко ново лице неизбежно ще се вмирише. Това е най-опасното – отчаянието.

Скрита поука за обществото

Изказването на Бобчева е отказ да се капитулира пред това отчаяние. То казва: „Не е достатъчно да бъдеш чист сам за себе си. Трябва да бъдеш и в среда, която пази чистотата.“ Урок не само за един кандидат, а за всеки гражданин: ако искаме да имаме нова България, трябва да изградим нова „стая“ – нова среда, в която чистият човек да остане чист.

Думите ѝ ни напомнят, че политиката не е техника за управление, а битка за душата на обществото.
И може би най-голямата опасност не е корупцията сама по себе си, а привикването към нея – идеята, че е нормално да мирише, че е естествено да живеем в „вмирисана стая“.

Не случайно, думите от парламентарната трибуна бяха забелязани от обществото. В корупционната мъгла прозвуча едва дишащ глас на съвестта – малка искра, която показва, че доброто все още може да възтържествува.

Докато има хора, които изричат на глас, че не приемат да вдишват този въздух, остава надежда. Защото  – “Светлината идва тихо, но когато я внесеш в стаята, мракът няма власт да остане.“ Да живее България!

Вижте силното изказване, което разтърси обществото тук: https://www.youtube.com/watch?v=BB6iuig-ArQ