За кого звучи сирената?

За ученика, който не знае защо е в строя?

За чиновника, който не вярва в нито една кауза?

За човека, който живее ден за ден, разочарован от всичко, което носи името „общество“?

А може би — звучи за самия Христо Ботев. За този, който пишеше с огън, мечтаеше с гняв и вярваше с отчаяна любов в един народ, който трябваше да се събуди.

Днес често го преразказваме с лозунги. А той не бе лозунг. Беше разлом. Беше вик. Беше титан на духа в тяло на обикновен човек. И точно затова ни е труден.

Ботев не иска поклон, а продължение. Той не иска паметник, а жива съвест. Днес това означава:

 • Да имаш смелостта да питаш защо хората живеят без вода в някои квартали.

 • Да говориш, когато дете бъде пребито.

 • Да не премълчаваш, когато агресията и бедността се наричат „нормалност“.

 • Да вярваш, че светлината е възможна — не някой ден, а днес.

Сливен знае това.

Градът на Хаджи Димитър и Панайот Хитов е дал не само герои за четите, но и съвест за бъдещето.

Днес в Сливен има млади хора, които не чакат да бъдат спасени, а действат. Има учители, които вдъхновяват, и общности, които не се примиряват.

Ботев днес не би бил приет в удобно студио. Той би стоял на улицата — с думите си, с гнева си, с мълчанието си, което крещи: “Народе????”

Но този въпрос не е обида. Това е вяра. Вяра, че ще отговорим. Че ще станем. Че ще надраснем апатията, страха, разделението. Че ще бъдем народ, не публика.

И ако днес наистина искаме да отбележим Христо Ботев — нека се погледнем. В думите си. В действията си. В това, което търпим. И в онова, което мълчаливо допускаме.

Защото Ботев не е история. Той е въпрос. И ние — неговият отговор.