На 14 февруари Църквата почита Успението на Св. Кирил — онзи, който всички свързваме основно със създаването на азбуката, а той прави нещо далеч по-радикално. Дава на един народ право да застане пред Бога на своя език.

Тази година денят съвпада и със събота — денят, който в православната традиция е посветен на покоя, на паметта за починалите, на тихата молитва и спомена за пребиваването на Христос в гроба.

И може би точно затова съвпадението е дълбоко символично.

Йерархията на езиците

В IX век съществува убеждение, че само три езика са достойни за богослужение — еврейски, гръцки и латински. Това не е въпрос на език. Това е въпрос на човешка стойност.

Ако Бог може да бъде славен само на няколко езика, тогава и народите са оценявани според йерархия, а не според достойнство.

Св. Кирил преобразява света с духовната сила на буквите.

Когато неговият ученик Климент Охридски го прославя, той не говори за културна реформа. Той говори за светлина, за „златозарни пръсти“, които написаха свобода. За устата, от която потекоха „животворни слова“.

Защото писмеността никога не е била въпрос на грамотност.
Тя е била въпрос на спасение.

Любовта

Днес 14 февруари често се свързва с романтичната любов. Но делото на Кирил разкрива друга, по-дълбока форма на любов, онази любов, която превежда, онази любов която не търси признание, а служи.
Любовта, която казва: „Ти си достоен да говориш с Бога на своя език.“

Да имаш молитва на своя език означава да не бъдеш чужденец пред Бога.
Да можеш да назовеш болката, благодарността, надеждата.

Това е любов, която дарява свободата.

Цивилизациите 

Св. Кирил умира в Рим през 869 г. — далеч от земите, които ще приемат делото му. Но именно това прави мисията му още по-голяма, тя няма граници. Тя принадлежи на идеята, че Божието слово не е заключено в един език.

В свят, който отново спори за идентичности и културни територии, този спомен звучи изненадващо съвременно.

Преди да имаме държава, имахме молитва на свой език.

А съботата ни напомня, че паметта е форма на любов. Молитвата е форма на принадлежност.
А езикът — когато носи светлина — става мост между времето и вечността.

И може би именно оттам започва всичко.