Какво се случва с нашите деца? Защо нищо не се променя?

Или по-скоро – защо нищо не се прави?

Виктор беше млад, животът му тъкмо започваше, но сега остава само тъга, съмнения и горчивина. Къде са тези, които трябва да се грижат за нашите деца? И защо когато става въпрос за безопасността на младите хора, държавата предпочита да мълчи?

Истината е, че в България все по-често ставаме свидетели на трагедии, които не бива да се случват. Смъртта на Магдалена, трагедията със Сияна, момичето пометено от ТИР… още и още. И сега Виктор. Това не са инциденти, това е системен проблем, който изисква внимание и действия. Системата не успява да защити децата си, а управниците сякаш са заети да си играят със собствените си интереси.

Държавата мълчи. Но няма да мълчим ние.

Не можем да приемем, че само преди часове се е случила поредната трагедия, а никой не е поел отговорност. Не можем да приемем, че вместо да търсим решения, властите се скриват в сенките на собствените си провали.

Що за страна е тази, в която за всяка загуба на млад живот ни остават само съжаления и празни думи? Може ли наистина да продължим да затваряме очи, докато животите на нашите деца се превръщат в статистика?

И сега нека да попитаме: Кога ще се събудим и ще започнем да се борим за тях? Кога ще започнем да изискваме отговори и действия от тези, които имат власт да променят нещата?

Може би това е шансът да се огледаме в огледалото. Да не позволим повече да мълчим, да не се примиряваме с бездействието. Всеки ден, всяка година, всеки час без реакция е изгубен шанс да спасим още един живот.

Виктор може да е само едно име. Но зад него стоят хиляди други. И ако продължим да затваряме очи, утре може да се окажем с още един празен ковчег – този път нашето собствено дете.

Красив Сливен няма да спре да говори. Защото когато мълчанието е убийство, думите трябва да бъдат по-силни от всичко.