Снежен декемврийски ден. Париж. Финалът се появява преди началото. Така се ражда „Отровната ябълка“ – дебютът на 27-годишния Цветомир Петков (Селин Кларънс). Роман за изкушение, любов, страх и онова „въпреки“, което ни кара да останем. От изключително известен коафьор в София до мечта за големия екран – ето какво разкрива Цеци. Ексклузивно интервю.

Готови ли сте? Открийте дали ще ви докосне...

Кой е Цветомир Петков (Селин Кларънс)?

Цветомир Петков, роден през 1998 г. в Сливен, е коафьор, който превръща ежедневието в литература. С "Отровната ябълка" той дебютира с история за изкушения в Париж, вдъхновена от човешки емоции. Премиерата на книгата се състоя през ноември в София. Изискана, тиха, мощна. В родния му град - на 22 декември 2025 г. – важен етап от пътя му, от раните до силния глас на изкуството.

Книгата му е символ на упоритостта – написана в моменти на хаос и ни кара да се замислим: Готови ли сме да платим цената на чувствата си?

Рaждaнето на една идея

Цеци, разкажи ни как се роди идеята за „Отровната ябълка“? Беше ли вдъхновен от житейска или френска, човешка история?

Идеята за „Отровната ябълка“ се роди изведнъж. Този момент дойде в един декемврийски, снежен ден миналата година. Без конкретна причина, просто видях Париж, видях епилога. Усетих финала още преди началото.

Париж за мен е символ на контрастите — красота и самота, блясък и уязвимост. Точно там героите ми можеха да бъдат истински, без маски. И оттам нататък романът сам започна да се подрежда. Тогава бях на етап от живота си, в който се чувствах изгубен — не трагично, а онзи тих вътрешен хаос, в който човек търси посока.

Вдъхновението не беше конкретна житейска история, а по-скоро човешка — от онези, които всички носим в себе си. За изборите, които правим, за цената на успеха, за любовта и за миналото, което винаги намира начин да се върне. „Отровната ябълка“ е роман за изкушението и за онова, което губим или откриваме, когато посегнем към него.

Защо избра псевдоним Селин Кларънс? Звучи толкова женствено и някак мистично дори. Има ли някаква тайна зад героинята и това име?

„Селин Кларънс“ се появи напълно интуитивно — името ме намери само. Хареса ми звученето му и усетих, че пасва идеално на героинята и на атмосферата на романа. Освен това го припознах и като свой псевдоним, защото повечето от предстоящите ми романи са разказани от първо лице в женски род. Зад Селин няма тайна — има белези, мечти и страхове, които я правят истинска.

Любов, страст и рани

В книгата напрежението между Селин и Уилям Енгрей преминава през пламъци. Вярваш ли, че истинската страст често започва с противоречие или обикновено нещо друго стои зад това? Имаш ли личен опит, който те е научил на това?

Вярвам, че истинската страст рядко започва с лекота. Много често тя се ражда от противоречие — от сблъсък на характери, от страх да се разкриеш, от нежелание да допуснеш другия прекалено близо. При Селин и Уилям това напрежение не е просто привличане, а среща на две рани, които се разпознават.
Животът ме е научил, че най-силните чувства идват не от идеалните ситуации, а от онези моменти, в които трябва да избереш дали да се отдръпнеш или да останеш — въпреки страха. И точно там, в това „въпреки“, се ражда истинската страст.

"Среща на две рани, които се разпознават" – Цветомир Петков за страстта в "Отровната ябълка".

Вдъхновение от живота

Като човек, който работи като коафьор в столицата и пише истории, вдъхновени от хората, че и музиката – как ежедневието ти захранва творчеството? Клиентите в салона стават ли герои в главата ти?

Ежедневието ми винаги е било най-големият ми източник на вдъхновение, макар че през последните две години не работя активно в салон поради здравословни причини. Никога не съм използвал конкретни хора или клиенти като директно вдъхновение за героите си. По-скоро ме вълнуват емоциите – онези, които виждам във всеки човек около мен, в начина, по който мълчи, обича, страхува се или се опитва да бъде силен.
Музиката е другият ми спасителен остров. Тя ме държи жив и фокусиран. Дуа Липа е моят музикален гуру – не просто като артист, а като енергия и ритъм, който ме връща към себе си и ме води през писането.

Заглавието „Отровната ябълка“ звучи като класически символ на изкушение и опасност. Какво искаше да кажеш с него? Дали любовта винаги носи малко отрова, или може да бъде чиста и спасителна?

Избрах заглавието „Отровната ябълка“ именно заради двойствения му смисъл. Ябълката винаги е била символ на изкушението, но и на знанието, на избора. В моята история отровата не е самата любов, а всичко онова, което носим в себе си – страхове, минало, неизлекувани рани и една символика. Любовта може да бъде чиста и спасителна, но когато я докоснем с неподготвено сърце, тя започва да боли. Тази ябълка не убива – тя събужда. И те изправя пред въпроса дали си готов да платиш цената на чувствата си.

Мечти и послания

Това е дебютът ти, но вече говорим за екранизация на книгата, а и не само. Мечтаеш ли наистина „Отровната ябълка“ да стигне до големия екран? Кой актьор виждаш в ролята на Уилям?

Разбира се, че мечтая „Отровната ябълка“ да стигне до големия екран. Още докато пишех романа, го виждах като филм – сцени, музика, погледи, тишини. Историята сама го поиска.
Що се отнася до Уилям – в главата ми той винаги е бил мъж с тъмна енергия, дълбочина и вътрешна буря. Ако трябва да назова лице, това е актьор като Тео Джеймс – присъствие, харизма и онзи поглед, който казва повече от хиляда думи.

Какво е посланието ти към читателите, особено към младите хора, които като теб на 27 години вече сбъдват мечти? „Единственият начин да повярваш, че няма невъзможни неща, е да повярваш, че всичко е възможно“ – можем ли да кажем, че това е твоят девиз?

Бих им казал да не бързат да стават „готови хора“ и да не се страхуват от това, че още се търсят.
Мечтите не идват, когато всичко е подредено – идват точно в моментите на хаос, съмнение и болка. На 27 не сбъдваш мечти, защото си силен, а защото си упорит. Защото си отказвал да се откажеш, дори когато е било по-лесно. И ако има нещо важно, което искам младите хора да знаят, то е това, че не трябва да сравняват пътя си с ничий друг. Вашето време идва точно, когато трябва. И най-вече – вярвайте на вътрешния си глас. Той знае повече, отколкото си мислите.

Относно думите, да, това е мой девиз – и не просто като думи, а като начин на живот.

Животът ме научи, че „невъзможно“ често е просто страх, маскиран като реалност. Когато повярваш, че всичко е възможно, започваш да правиш място на чудесата – не защото нещо ти е гарантирано, а защото си готов да вървиш докрай, независимо от цената.

Тази вяра ме е спасявала, изправяла и водила напред в моменти, в които нямаше нищо сигурно… освен надеждата.

Коя е твоята „отровна ябълка“ в живота…нещо, на което не можеш да устоиш, въпреки че знаеш, че е опасно?

Моята „отровна ябълка“ винаги е била мечтата. Онази, която те изкушава да рискуваш всичко — спокойствие, сигурност, време— само и само да не се откажеш от това, което гори в теб. Знаех, че е опасно, че може да ме счупи, но и знаех, че ако не посегна към нея, ще живея наполовина.
Писането е спасение, и изпитание. Отрова и лек едновременно.

И ако трябва пак да избирам, дали това да бъде моя първи роман — бих я захапал отново.

Kой е онзи рицар на бял кон в живота ни, човек, работа или дори вещ, които понякога като отровна ябълка разяжда душата. Или пък, илюзорната представа ни омагьосва ..

Рицарят на бял кон често не е човек. Понякога е идея. Понякога е мечта, работа, роля, очакване, което си проектираме сами.
Той идва красиво – обещава спасение, смисъл, подреден свят. Омагьосва ни, кара ни да вярваме, че щом го достигнем, всичко ще си дойде на мястото. А после… бавно започва да разяжда. Не защото е зло, а защото е илюзия.

Истинската отровна ябълка не е в ръцете на някой друг – тя е в нашето въображение. В онова „когато стане това, ще бъда щастлив“,в онова „само още малко и ще се спася“. А понякога рицарят на бял кон сме самите ние –когато се опитваме да спасим всичко и всички, забравяйки себе си. И може би зрелостта идва в момента, в който спрем да чакаме спасение… и започнем да избираме истината, дори когато не е приказна и любовта към себе си.

След това интервю "Отровната ябълка" не е просто книга – тя е огледало на нашите собствени изкушения.

С огромна благодарност към Цеци, че ни отвори вратата към своя свят – свят на рани, които се разпознават, на мечти, които горят, и на ябълки, които не убиват, а събуждат. Понякога най-голямата смелост е да посегнеш към онова, което те плаши най-много, и да го захапеш въпреки всичко.

Живей смело. Обичай дълбоко. Вярвай упорито. И никога не забравяй....ти си достатъчен, точно такъв, какъвто си сега.

С  благодарност, Емилия Димитрова

Бихте могли да закупите книгата тук [линк към книгата] или споделете вашата "отровна ябълка" в коментарите.