Старите улици на Търново пулсираха от живот още преди слънцето да огрее калдъръма. Ароматът на хляб, есенна трева и букети се носеха във въздуха, смесен с хоругви и тихите шепоти на развълнуваните хора.

Иларион Макариополски вървеше бавно, с тиха решителност. В очите му се четеше целият му път – детството в Елена, хилендарският монах Арсений, дните в Арбанашкото училище, пътуванията до Карея и Атина, срещите с Раковски и Бозвели, борбата за църковната независимост и заточенията.

По пътя през селата хората излизаха с очи, пълни с очакване. Той разговаряше за училищата, болките на хората, нуждите на децата. Не дойде да благослови – дойде да разбере, да чуе, да положи основите на бъдещето.

В Търново хората пееха, децата се протягаха към него, старци къпеха очите си. Иларион се спря, благослови, усмихна се – погледът му обхващаше надеждите и тревогите на народа.

Тогава градът сякаш спря. Не митрополит посрещаха хората, а живо доказателство, че знанията, трудът и вярата могат да променят съдбата на целия народ. От този ден Търново имаше духовен водач, който живееше според своя девиз: „Дето народът – и ние с него“.

Така 13 септември 1872 г. стана денят, в който борбата за духовна и народна свобода оживя в един човек. Ден в който българите вече имат своя църква, свой духовен водач и свое бъдеще. В негово лице народът вижда не само архиерей, а живо доказателство, че с вяра, знания и постоянство може да се постигне свобода.